Поставям най-напред възклицателния за първокласника и неговите близки. Защото това е нов ценностен период и за него, и за тях. Защото ще се учи да чете и пише заедно с връстниците си и така ще придобива самочувствие на пораснал човек. Родителите му също ще се учат – да купят за първолачето си помагало по математика (?!), да четат академичните учебници, за да му ги разясняват, да помагат, но и да бъдат критични спрямо бита и принципите на училището, което е втори дом за детето им. Още повече, че от 1-2 години то може да прекара много часове от денонощието там, защото те са на работа, а и е безопасно, учител ще помага за домашните вместо митичната българска баба. Вече употребих и първата запетайка пред „но”. В нашия език, както и в социалната криза у нас съюзът „но” действа с пълната си сила на протипоставящ. Така и същността на изреченията ни, и животът ни се делят на позитивна и веднага след това негативна, проблемна част. Така върви и проглеждането на ученика– той полага усилия, с които се адаптира към ученето, към класа, към учителите. Най-добре е когато тези усилия, положени постепенно и под общата грижа на учители и родители, донесат на децата радост и удовлетворение. Радост от познанието и новите умения и удовлетворение от живота на класа и на училището.

Колкото повече расте българският ученик, толкова повече се появяват и растат и въпросителните знаци за него и родителите му. Първите питанки на детето или се трупат в четирите години на началното училище, или се задават на мама и тати, както и на класната. И тук почва ходенето по въже, защото без да са тренирали това, родители и учители се чудят как хем да рисуват всеки ден образованието като празник и учителя като будител на духа, хем да преглъщат отровните хапове на делника и да оцелеят финансово и интелектуално. А оцеляването на родителите в тоя дълъг български преход е занимание героично. Защото му искат пари за ремонти, носи тежката чанта на подрастващото дете, плаща частни уроци, особено в седми клас и т.н. Какво е това НВО, след като не е филмов канал? Какво е това „психически тормоз”? Какво е това капаро за абитуриентски бал в края на 11-ти клас? Къде е тая държава, по дяволите? Тя майка ли е или мащеха за образованието?

Стигнахме и до учителя. Българският учител има няколко причини за своя празник -15-ти септември, за своя възклицателен знак. Той се радва, че има часове в тая безработица. Радва се, че в тях ще може да покаже смисъла на знанието, на това, че не всичко, което е Уикипедия, върши работа. Че учениците му не искат друг преподавател по неговия предмет. Някои колеги по „Български език и литература” се радват, че от МОН искат мнението им за учебните програми.

НО българският учител се чувства унижен на празниците си, защото знае, че възклицателните знаци показват огромна неудовлетвореност. Човешка, защото трудът му отдавна не само е неплатен достатъчно, но е непрестижен. Интелектуална, защото авторският му труд е използван и незащитен, както и че образоването като ценност не може да надделее над виртуалните забавления и тиви предавания.

Българският учител има интелектуален и граждански капацитет, за да задава въпроси от делника и на празника. Например- защо няма свобода за учителя от администратора на всички нива? Защо няма длъжност, която да се занимава с огромната бумащина вместо него? Защо има толкова екперти-чиновници вместо независими специалисти, които да помагат? Защо не може реално да разчита на родителите в настоятелствата?

Завършвам с преценката, че е нужна политическа воля, която да направи образованието национален приоритет. Но не на думи, не в предизборна ситуация само. Когато това стане, истинската реформа в делника на образованието след години ще ни даде радостта на истинския празник.